На 25 януари се навършват точно 140 години от създаването на Българската народна банка. То става факт още по времето на Временното руско управление, непосредствено след Освобождението. Императорският комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков утвъждава устава на банката, а на 4 април е назначен и първият й управител - Лудвиг Каброньор, който преди това е работил като чиновник за специални поръчки към руското финансово министерство. Той остава на поста до 1 юли същата година.

Реалната дейност на БНБ започва на 6 юни 1879 година, когато институцията извършва първата си операция - държавата внася в банката 8 697 043 лв., с които се попълват основният и резервният капитал. В устава на Българската народна банка изрично е посочено, че не може да кредитира държавата. Тя съхранява на безхливен депозит свободните средства на бюджета, като има право да ги използва в своята кредитна дейност. БНБ извършва безвъзмездно и касовото обслужване на държавния бюджет.

Първите години от историята на БНБ са изпълнени с редица предизвикателства, описани от Олег Недялков и Людмила Димова в юбилейното издание "Българската народна банка и нейната роля в стопанското развитие на България (1879 - 2009)", публикувано по повод 130-годишнината на банката.

Трудното начало

Уставът на БНБ първоначално й отрежда ключова роля в сферата на краткосрочния кредит, в това число отпускане на заеми срещу гаранции, сконтиране на полици и други задължения. Оказва се обаче че в прохождащата българска икономика голяма част от финансовите инструменти изобщо не се използват, особено извън оживените търговски центрове в страната, в които банката първоначално няма клонове.

Още на 5 юли 1879 г. банката иска от Финансовия отдел да бъдат открити нейни клонове в Свищов, Русе, Варна и Велико Търново, които по това време са много по-значими в икономически аспект от столицата София с нейните малко над 20 000 жители.

На 1 юли 1879 година Лудвиг Каброньор предава ръководството на БНБ на Георги Желязкович - българин от Свищов, завършил финансовото си образование в Париж. От началото на 1880 година БНБ спира да приема на влогове и започва да развива кредитната си дейност само със собствени средства. В същото време селското население, правителството на Източна Румелия и градските общини спешно се нуждаят от кредити.

Затова още през 1879 г. банката иска от правителството разрешение да отпуска заеми на Земеделските каси и на румелийското правителство, а от 1882 г. – и на градските общини и окръжията. Така още през първата година от съществуването си, за да отговори на потребностите на българската икономика, БНБ се превръща от търговска банка за краткосрочни операции (каквато е съгласно устава) във финансова институция и за дългосрочен кредит

Реформи и развитие

През 1885 г. е приет първият закон, уреждащ статута на БНБ, а с него започва и нов период в развитието на централната банка. Реформата, която се провежда под ръковоството Иван Евстратиев Гешов, управлявал институцията в периода от декември 1883 до август 1886 година, разнообразява значително банковите операции. Добавят се ипотечните кредити, заемите срещу лични гаранции, сконтирането на съкровищни бонове и кредитирането на държавата. Според новия закон сред функциите на БНБ на първо място е емисионната, както и задачата "да осигурява стабилност на монетата и да регулира паричното обращение в страната".

Бурните политически събития в България в края на 80-те години на ХIХ в. (абдикацията на Александър I Батенберг и изборът на новия княз Фердинанд Сакскобургготски, последствията от Съединението и Сръбско-Българската война и скъсването на дипломатическите отношения с Русия), както и лошите икономически условия създават неблагоприятна обстановка, при която банката извършва редовна дейност само няколко месеца годишно.

През 1888 г. тя е принудена периодично да прекратява и да подновява кредитните си операции, но въпреки това дейността й постепенно се засилва, което личи от данните за нейните операции и от касовите наличности. От 33 923 през 1886 г. броят на операциите й се увеличава на 269 936 през 1900 г., а касовият оборот от 40.8 млн. лв. годишно достига 432.6 млн. лв.

Въпреки тежките условия благоустрояването на градовете се ускорява, а промишлеността, транспортът и съобщенията се модернизират, което поражда нуждата от нови дългосрочни заеми. Още повече, че частните банки и останалите по-дребни кредитни дружества в този период все още не представляват реална конкуренция на дългосрочния кредитен пазар. По искане на БНБ й се дава право да разшири операциите си, пласирайки ипотечни облигации в чужбина.

Със закона от 1885 г. на БНБ се дава правото да кредитира държавата срещу сконтиране на съкровищни бонове. В периода до 1892 година правителството ползва срещу тях само креди ти за временни нужди, които бързо погасява, но впоследствие държавният дълг постепенно започва да нараства и само по бюджетите до 1900 г. дългът към БНБ вече възлиза на 28 млн. лв. а през 1903 г. 120 млн. лв. от т. нар. "летящ дълг" на държавата към БНБ, предвиден за посрещане на остри ликвидни затруднения, са консолидирани чрез дългосрочни заеми. Тоест централната банка постепенно се превръща в основен кредитор на държавата.

От „книжните каймета“ до златния лев

Законодателната реформа от 1885 г. за първи път дава на БНБ и изключителното право да емитира банкноти.

Възприета е континенталната парична система, при която банкнотите трябва да имат златно покритие, равно на една трета от тяхната номинална стойност. Оказва се обаче, че банката се изправя предз сериозни проблеми с регулирането на паричното обращение и с недоверието на населението към банкнотите. До 1898 година монетната наличност продължава да бъде три пъти по-голяма от банкнотите в обращение.

Много българи подигравателно наричат левовите банкноти „книжните каймета“. Това е препратка към горчивия опит с „турските каймета“ - книжните османски лири, пуснати в обращение през 60-те години на XIX век. Последвалата рязката девалвация поражда големи загуби за притежателите им, а споменът за тях остава жив сред българите чак до началото на XX век.

Сериозен проблем се оказва обезпечението на банкнотите и ажиото (разликата в обменната стойност на златото и среброто). В първите години след Освобождението разплащанията се извършват главно със сребърни монети, голяма част от които са физически обезценени. Основната част са сребърни руски рубли, навлезли масово в страната по време на войната, а също и "екзотики", като тунизийски, ирански или индийски монети, някои от които по това време вече не се използват дори и в страните, в които са емитирани.

Фискалното счетоводство пък се води във френски франкове, като държавата изкуствено поддържа завишен курс на сребърните монети, за да не обезцени спестяванията. За да поддържа стойността на „сребърния“ лев на вътрешния пазар равна на „златния“, БНБ намалява своята златна наличност, като продава златни монети.


През 1887 г. в изложение до министъра на финансите управителят на БНБ Димитър Попов посочва, че смята ажиото за една от причините за слабото разпространение на банкнотите и същевременно обръща внимание и върху необходимостта чуждестранните сребърни монети да бъдат изтеглени от обращение. Проблемът с т. нар. „биметализъм“ е решен едва през 1912 година, когато България се доближава плътно до златния еталон.

Краят на „детството“

През първите години от своето съществуване, успоредно с общия стопански подем на България, БНБ укрепва институционно и финансово. В следващите десетилетия икономиката на страната преминава през поредица от сътресения - от националните катастрофи след войните за национално обединение, през периода на Голямата депресия в началото на 30-те години на XX век до пълната трансформация на политическата и икономическата система след края на Втората световна война, последвана от годините на социализма и плановата икономика.

90-те години на XX век пък ще бъдат запомнени с едни най-тежките изпитания за българската финансова система - хиперинфлацията и банковата криза от 1996-1997, довели до въвеждането на режима на паричен съвет (т. нар. валутен борд), който е в сила и до днес. Следващата голяма стъпка вероятно ще е присъединяването на България към еврозоната, заявка за което беше направена в началото на тази година.

Независимо от превратностите на историята обаче уроците, които БНБ и нейните ръководители научават с "прохождането" на младата българска държава, не губят своята стойност във времето. Именно тези първи стъпки и проблемите, които "пионерите" в банковото дело успяват да решат в годините след Освобождението, откъсват България от света на Ориента и я вкарват устойчиво в европейската икономическа система - там, където тя се намира и днес.