Между 1952 и 1957 г. британците взривяват 12 атомни бомби на австралийска земя и извършват стотици по-малки, силно радиоактивни тестове до 1963 г.

Седем от атомните бомби са взривени в специално изграден полигон в пустинята.

Местата, където се провеждали експериментите, са обитавани от аборигените, преди те да бъдат изселите насилствено от там, но много отказали да напуснат.

Ядрените тестове оставят необратими последици в отдалечения регион, а историята разказва, че местните хора, които някога са живели на тази земя, както и хиляди военни служители, са били използвани като „опитни зайчета“.

Червеният пустинен пясък около стария полигон за ядрено оръжие в австралийската пустош е осеян с малки стъклени сфери. Те са направени от пясък, разтопен преди 60 години при експлозията на огромна бомба.

Австралийското правителство започва опити за почистване и земята е върната на първоначалните си обитатели през 2009 г., но излагането на радиация направи невъзможно установяването там.

Днес мястото за изпитване на ядрено оръжие е отворено за туристи и може да се посети, но само за няколко часа. Табели предупреждават посетителите да не остават твърде дълго.

Днес то привлича все повече туристи, а те могат да прекарат нощта в колиби или кервани в старото село Маралинга, някога използвано от военните и изследователите. Намира се на 37 километра от тестовата площадка.

Туристите се возят с автобус до различните места, където са експлодирали бомбите. Всяко място за детонация е маркирано с бетонна колона, а разтопеният пясък блести на слънце. Коренното население гледа на тези туристически обиколки като на платформа, от която да разкаже своята история за разселването.

Те се надяват да спечелят достатъчно пари чрез туризъм, за да могат да оцелеят далече от домовете си, защото завръщането им все още е много рисково.

Много от жителите тогава, които са били изложени на радиация по време на тестовете, са починали от рак, но посетителите днес не трябва да се притесняват за здравето си. Местните трябва да бъдат изследвани за радиация всяка година, а веднъж годишно учените проверяват дали замърсеният материал изтича от големите могили.

Днес коренното население гледат на Маралинга като на място на зло и смърт. В радиус от много километри, които са били плодородни земи, а после стават арена на експлозия, не расте нищо.