Създаване на легенда: Как любимият режисьор на Хитлер изтри историята си

През 1932 г. немската режисьор Лени Рифенщал постига голям успех. Филмът ѝ „Синя светлина“ влиза в официалната селекция на първото издание на кинофестивала във Венеция. Две години по-късно тя печели награда за документалния си филм „Триумф на волята“.

Лентата е по същество възхвала на конгреса на нацистката партия на Адолф Хитлер, проведен в Нюрнберг същата година. А през 1938 г., както подобава на режисьор от световна класа, Рифенщал е наградена и за филма си „Олимпия“, разказващ за Олимпийските игри в Берлин.

Филмите ѝ са съгласувани с пропагандния отдел на нацистката партия и лесно получават финансиране, а премиерата на “Олимпия” е на рождения ден на Хитлер. Въпреки това до края на живота си през 2003 г., когато умира на 101 години, Рифенщал настоява, че нейните филми са просто изкуство.

Това е доста удобна позиция за човек като нея след Втората световна война. Светът е втрещен от зверствата в концентрационните лагери, а в Германия започва т.нар. денацификация, тоест сваляне от ръководни позиции на смятаните за близки до нацистката партия.

В тези условия Рифенщал се представя като артист, аполитичен естет, който не се интересува от проблемите на „реалния свят“, а само от красотата на творчеството си. Въпреки че не отрича, че е била очарована от Хитлер, тя казва, че няма никакво съучастие в зверствата на режима му.

„Олимпия“ и „Триумф на волята“ не бяха тендециозни. Те отразяваха историята“, казва Рифенщал през 1965 г., цитирана от The Guardian.

Тя не е сред живите повече от двайсет години. Но миналия август образът ѝ отново се появи на филмовия фестивал във Венеция. Този път самата Рифенщал е герой в документалния филм на Андрес Вейел. Лентата показва как една история, лична или обществена, може да бъде фалшифицирана и манипулирана, стига с това да се захване умеещ човек.

Вейел е получил достъп до лични предмети и документи, до дома на Рифенщал. Филмът му се опитва да разкаже как безспорно талантливата режисьорка успява не просто да прослави Хитлер и нацизма, но и да проведе толкова убедителна кампания за личното си оправдаване, че хора като Мик Джагър, Мадона и Куентин Тарантино се изказват в защита на нея и изкуството ѝ.

Продуцент на филма в журналистката Сандра Майшебергер.

Проект на Волфганг Порше за подземен тунел разбуни духовете в Залцбург

Вейел пристъпва към създаване на проекта с идеята, че това, което е оставила Рифенщал, може да разкрие истината за живота ѝ. Той преглежда голямо количество стари ленти, писма, дневници, изрезки от вестници, няколко чернови за биографията ѝ, изслушва стотици часове разговори и проучва хиляди снимки.

В продължение на шест години Вейел, Майшбергер и техният екип издирват всичко, което противоречи на образа на Рифенщал, създаден от самата нея. В началото не откриват нищо.

„Всичко беше като проповед. Във всяко интервю тя казва едно и също – бях просто творец, не съм се интересувала от политика“, казва Вейел.

С времето обаче в старателно градения образ се появяват пукнатини. На един календар откриват бележка с призив да се гласува „за NPD“, т.е. следвоенната неонацистка партия в Германия. В записи се чува как Рифенщал с носталгия говори за „добродетелите и порядките“ при управлението на нацистите. А в едно интервю от 1934 г., което се пази в архива на в. „Daily Express”, тя заявява, че „Моята борба“ (Mein Kampf), написана Хитлер, ѝ е направила „страхотно впечателние“ и тя е станала националсоциалист „още след първата страница“.

От прегледа на писмата ѝ се появяват невиждани досега компрометиращи факти. Сред тях е разказ за нейн престой в Полша, където е изпратена като „военен кореспондент“ след като страната е нападната едновременно от Германия и СССР.

Рифенщал е била именно в град Конске, където е извършено едно от първите кланета на евреи. Има дори съмнения, че тя може да е допринесла за началото на всичко това. Тя снима на местния площад, където има група евреи. Иска хората да се махнат, но един от командващите на военната част на място казва, че „трябва да се отървем от евреите“.

Скупчените хора чуват тази фраза и побягват, а веднага след това започва стрелба. В годините след това Рифенщал първо твърди, че не е видяла нищо, а после – че е била свидетел и ужасена от зверството. Затова Вейел казва:

„В началото се чувствах като детектив, който търси доказателства за нейната вина. Впоследствие разбрах, че тя сама си е вършела работата“.

Така, докато той рови из архивите, образът на Рифенщал започва да се променя. Тя може и да се представя просто като артист, но творбите ѝ показват друго.

Забранено за фашисти: Живеещи край хижата на Хитлер гонят поклонниците му

Рифенщал казва, че „Триумф на волята“ няма политическа цел и не насърчава расизма, но във филма е показан нацисткият пропагандист Юлиус Щрайхер, който заявява:

„Народ, който не държи на чистотата на расата, е обречен да загине“.

От старите интервюта на Рифенщал може да се види стратегията за изграждане на невинен образ след войната. Тя постоянно се опитва да се дистанцира от нацистката идеология, казва, че не знае нищо за зверствата, представя се за жертва, а когато я питат за масовите депортации на евреи, отговаря с въпрос:

„Какво значи да изчезнат?“.

„Ние показваме нейната способност да представя себе си“, казва Вейел.

И допълва, че в един момент самият той се е чувствал манипулиран, макар че не се е срещал с Рифенщал и е работил само с архиви.

„У мен се появи едно сериозно подозрение и непрекъснато се питах как мога да отида отвъд нейните представления“, разказва той пред The Guardian.

Кой има право да бъде щастлив? Уроците на Шекспир, които остават болезнено актуални и днес

И като човек, учил психология, решава да се съсредоточи върху детството ѝ. В черновите на биографията ѝ среща откровения, че като малка е била тормозена и бита, казва, че е съжалявала, че не се е родила момче. Тези и други нелицеприятни случки никога не са били публикувани в мемоарите ѝ, а Вейел ги тълкува като определящи за по-късните ѝ симпатии към нацистката идеология.

„Това е брутално пруско възпитание. Детство, минало в сянката на идеи като твърдост, сила и презрение към слабостта“, казва той.

Когато започва да се снима, тя настоява сама да прави каскадите си, да се катери по ледници без предпазни въжета, да скача в ледени води. В този период тя се изявява като актриса, а по-късно става и режисьор, отдаден на Третия райх.

„Неслучайно Хитлер е поискал от нея да направи тези филми. В нейните представи светът е разделен на силни и слаби“, казва Вейел.

Въпреки че е критичен към покойната режисьорка, той подчертава, че целта му не е била да я покаже „просто като неприятен нацист“.

„Тя е човешко същество, което я прави още по-опасна, защото тя е живяла сред хора като нас. Исках да я разбера, но не и да я оправдавам“, казва Вейел.

25 години „Американски психар“: Някогашната лудост е днешната нормалност

Той настоява, че филмът му трябва да е „напълно автентичен“ и отказва да ползва технологии с изкуствен интелект.

„Ако ще правите филм за някой, който манипулира през цялото време, това е забранено“, обяснява той.

Вейел се надява, че благодарение на филма му ще се стигне до преосмисляне на „необходимостта от създаване на легенди“, включително и от личности като Рифенщал.

„Няма значение, че тя очевидно лъже. Хората искат да чуят лъжите и това е най-важното“, е заключението му.