Какво ще стане, ако кризата окончателно ни завлече? Дали това ще ни направи по-нещастни? Категорично не! Защото ако парите сами по себе си носеха щастие, Германия отдавна да се е превърнала в "остров на блажените".

Какво прави сегашната криза така зловеща? Отговорът е ясен: страхът ни от неизвестното. Само като се замислим какви са мащабите на онова, което се случва, и направо ни побиват тръпки.

Представете си само: 700 млрд. евро (!!!) отиват за стабилизационния механизъм. Да не говорим за дълговете на всички закъсали европейски държави, взети заедно. Човешкият мозък просто не е свикнал да борави с подобни суми.

Богатите са по-щастливи?

Затова пък повсеместно се избягва най-важният въпрос. А той гласи: от какво конкретно се страхуваме?

Попитаме ли някого какви могат да са най-лошите последствия от кризата, отговорът е почти винаги един и същ: обезценяване на парите, срив на валутата и накрая държавен банкрут, което е и най-голямата икономическа катастрофа, която можем да си представим - защото се случва сравнително рядко и е трудно предвидима, досущ като природен катаклизъм.

Тази представа е обаче измамна. Международният валутен фонд е изброил от 1824 г. насам повече от 250 държавни банкрута: Гърция е фалирала точно пет пъти през въпросния период, а Германия - два пъти: през 1923 и през 1945 г., посочва Deutsche Welle.

Икономически катаклизми са преживявали милиони хора по света, включително източноевропейските народи след падането на комунизма. Вследствие на този срив жизненият стандарт на хората в тези страни достигна дъното - същото важи и за удовлетвореността им от живота.

Колкото по-голям е луксът, с който разполагаме, толкова по-малка е способността ни да му се наслаждаваме

Нашето модерно общество споделя веруюто, че по-високото материално благосъстояние ни прави и по-доволни от живота като цяло. Дали обаче това е вярно?

Категорично не! Защото ако беше така, Германия отдавна щеше да се е превърнала в "остров на блажените" - поради възходящото икономическо развитие на страната в следвоенния период, когато средните доходи на населението нараснаха повече от четирикратно.

Според всички налични статистики обаче от подобно масово щастие няма и следа. Или по-точно казано: хората днес не се чувстват по-щастливи от поколението на своите бащи и дядовци.

Да летиш със самолет до френската Ривиера изглежда много по-приятно, отколкото да се тъпчеш в малкия Фолксваген и да разпъваш палатки по някакви къмпинги. В действителност обаче радостта от тези занимания е сравнима.

Ерата на излишното изобилие

От друга страна е очевидно, че с колкото повече удобства и възможности разполагаме, толкова по-стремително губим способността си да им се наслаждаваме.

Още през 1956 г. британският социален теоретик Антъни Кросланд беше предупредил, че ще влезем в "ерата на излишното изобилие - и то без да забележим, че сме изгубили ценностите, които ни дават възможност да се наслаждаваме на охолството".

В случай на упорита рецесия, жизненият ни стандарт би паднал до нивото на този отпреди две-три десетилетия. Но нека помислим какво, всъщност, бихме загубили от всичко това.

Време е да осъзнаем, че колкото и дълбока да е икономическата пропаст, тя не означава края на света. Пък и нещата далеч не са чак толкова мрачни, колкото си мислим. И нека най-после проумеем, че онова, което ни прави нещастни и болни, е собственият ни страх.