Изграждането на Панамския канал, което започва през 80-те години на 19-и век, има за цел да изпълни една мечта на мореплавателите - да свърже Тихия и Атлантическия океан през тесен провлак между Северна и Южна Америка.

Строителите на канала обаче бързо разбират, че създаването на подобно водно съоръжение изглежда много по-лесно на картата, отколкото в действителност.

Панамският провлак се оказва едно от най-трудните места за изграждане на канал. Инженерите правят всичко възможно да променят терена, доколкото е възможно, но природата не се дава "без бой".

На строителите се налага буквално да преместват планини в джунглата, пълна с отровни змии и рояци от насекоми, при температури от близо 30 градуса по Целзий и годишна норма на валежите, достигаща до 260 сантиметра.

В дъждовния сезон прииждащата река Шагрес наводнява изцяло строителните площадки. Работниците твърдят, че им се е случвало да не виждат слънцето със седмици, а дрехите им са били постоянно мокри.

Смъртта дебнела отвсякъде - под формата на падащи канари или миниатюрни комари, разпространяващи малария. За три десетилетия в строителството на Панамския канал загинали над 25 000 души.

Изграждането на канала започва през 1881 г. с френски инвестиции. Целта е да бъде повторен успешният проект на Суецкия канал, който е завършен 12 години по-рано.

Френският дипломат Фердинанд дьо Лесепс, който е основният инициатор за строителството и на двете съоръжения, е наясно, че прокарването на воден път през джунглите на Панама ще бъде много по-трудно, отколкото между Средиземно и Червено море, въпреки по-малката дължина.

Проливните дъждаве активират свлачища, които буквално погребват хората живи. Наводненията отнасят строителната техника, а точно по времето, когато се строи Панамският канал, регионът преживява катастрофално земетресение. В пристанището Колон пък избухва гражданска война, при която градът е почти напълно опожарен.

Сред строителните работници избухват епидемии на жълта треска и малария. Около три четвърти от всички инженери, които пристигат в Панама заедно с Фердинанд дьо Лесепс, загиват в следващите три месеца. По време на дъждовните сезони през 1882 и 1883 г. загиват средно между 30 и 40 работници на ден.

През 1888 г. Франция изцяло изоставя проекта, след като той отнема живота на над 20 000 души. Повечето от тях са наети от карибските острови Антигуа, Барбуда и Ямайка.

Шест години след банкрута на френските инвеститори Съединените щати решават да възобновят строителните дейности, като използват вече прокопаните участъци. Техните инженери обаче се сблъскват със същите проблеми и предизвикателства.

Жълтата треска и маларията продължават да отнемат стотици животи. Главният архитект на канала Джон Финдли Уолъс пристига в Панама, като носи със себе си метален ковчег, защото подозира как ще трябва да се прибере у дома.

До юни 1905 г. три четвърти от американските строители загиват или бягат. В крайна сметка, самият Уолъс също решава да се прибере, като в ковчега, донесен от него, взима тялото на един от загиналите си служители.

Неговият наследник Джон Стивънс решава да обърне по-сериозно внимание на санитарните мерки и поставя фокус върху работата на главния медицински офицер на проекта Уилям Горгас. Дотогава, в продължение на векове, се смятало, че маларията (името на болестта идва от италиански и означава "лош въздух") се дължи на бактерии, идващи от почвата в тропическите региони.

Горгас обаче стига до извода, че нейните основни разпространители са комарите. Затова той провежда масова дезинфекция на жилища, отводняване на блатата и закрепване на мрежести прегради по прозорците и улуците. За унищожаването на ларвите на комарите санитарните служители започнали да пръскат водните басейни със смес от суров петрол и керосин.

По този начин разпространението на маларията на практика било прекратено до 1905 г., а Горгас успява да спаси хиляди човешки животи.

И докато опасността от болестите до голяма степен е овладяна, трудовите злополуки остават смъртоносни и през следващите десетилетия. Участъкът през Кулебра, който изисква прокопаването на канал с дълбочина от 13 метра и ширина от 90 метра през тесен планински каньон, се оказва един от най-смъртоносните.

Тази част от канала получава прякора Дяволското ждрело, тъй като по време на работата много хора губят живота си. Причините са многобройни - удавяния, токови удари, злополуки с тежки машини и др. По време на прокопаването са използвани 27 тона динамит, който понякога се взривявал случайно заради влажния тропически климат.

Наводненията често потапяли строителните машини, а свлачищата били ежедневие. Голяма част от строителите получили увреждания на слуха заради хинина, който трябвало да пият като противодействие на маларията. В резултат на това се стигало до инциденти, тъй като не чували приближаващите локомотиви по железопътните линии.

Много от оцелелите сравняват преживяното с истински военни действия. Хиляди хора били осакатени, а компаниите, които произвеждали изкуствени крака и ръце, сключвали големи договори за доставка със строителните компании. Една от тях - A.A. Marks, рекламирала активно изкуствените ръци и крака като "водоустойчиви и подходящи за местния климат и условия". Много от тези хора се връщали да работят, въпреки тежките наранявания.

Между 1904 и 1913 г. Съединените щати регистрират смъртта на общо 5855 души, взели участие в строителството на Панамския канал. В комбинация с френските жертви, изчисленията показват, че всеки километър от съоръжението е отнел живота на над 300 човека.