Имплантиране на надежда: Пейсмейкър за мозъка е новият лек срещу депресията
Изследователи твърдят, че процедурата - наречена DBS - би могла да помогне на близо 3 милиона души с депресия, която не се поддава на друго лечение
Емили Холенбек е живяла с дълбока, неспираща депресия, която оприличавала на черна дупка, където гравитацията била толкова силна, а крайниците ѝ - толкова тежки, че едва можела да се движи.
Тя знаела, че болестта може да я убие. И двамата ѝ родители са отнели живота си.
Идва момент, в който тя е готова да опита нещо крайно: да имплантира електроди в мозъка си като част от експериментална терапия.
Изследователите твърдят, че лечението - наречено дълбока мозъчна стимулация или DBS - би могло да помогне на близо 3 милиона души като нея с депресия, която не се поддава на друго лечение.
Терапията е одобрена за заболявания като болестта на Паркинсон и епилепсия, като много лекари и пациенти се надяват, че скоро ще стане по-широко достъпно за лечение на депресия.
Стимулацията дава на пациентите целенасочени електрически импулси, подобно на пейсмейкър за мозъка.
Нарастващият брой скорошни изследвания е обещаващ, въпреки че две големи проучвания не откриха предимства в използването на DBS при депресия, а някои учени продължават да изразяват опасения.
"Първоначално бях смаяна, защото концепцията за това изглежда доста интензивна. Като че ли това е мозъчна операция. В мозъка ви са вградени проводници", казва Холенбек, която е част от продължаващите изследвания.
"Но също така чувствах, че в този момент съм опитала всичко и отчаяно съм търсила отговор".
"Нищо друго не помагаше“
Холенбек страда от симптоми на депресия още като дете, което е израснало в бедност и периодично бездомно, пише Euronews.
Но първият ѝ сериозен пристъп се случва в колежа, след самоубийството на баща ѝ през 2009 г.
Друг удар се появява по време на техническо обучение, което я води до обездвижване и страхове, че ще загуби работата си и отново ще потъне в бедност.
След това тя попада в болница.
"В крайна сметка имах нещо като модел на включване и изключване", споделя тя.
След като известно време е приемала лекарства, Холенбек отново се завръща към депресивно състояние.
Тя успява да защити докторат по психология, дори след като губи майка си през последната година от следването си.
Но черната дупка винаги се връщала, за да я завлече. Често мислела да сложи край на живота си.
Тя казва, че е изчерпала всички възможности, включително електроконвулсивна терапия, когато преди три години един лекар ѝ казал за DBS.
"Нищо друго не помагаше", споделя тя.
В резултат на това, тя става една от едва няколкостотинте, лекувани с DBS за депресия.
Мозъчната операция на Холенбек е извършена под упойка, но в будно състояние.
Д-р Брайън Копел, който ръководи Центъра за невромодулация на Mount Sinai, поставя тънки метални електроди в област на мозъка ѝ, наречена субкалосална цингуларна кора, която регулира емоционалното поведение и е свързана с чувството на тъга.
Електродите са свързани с вътрешен проводник към устройство, поставено под кожата на гърдите ѝ, което контролира количеството на електрическата стимулация и доставя постоянни нисковолтови импулси.
Холенбек го нарича "непрекъснат антидепресант".
Лекарите казват, че стимулацията помага, защото електричеството говори на езика на мозъка. Невроните комуникират чрез електрически и химически сигнали.
В нормалните мозъци, обяснява Копел, електрическата активност се отразява безпрепятствено във всички области, в един своеобразен танц.
При депресия танцьорите засядат в емоционалните вериги на мозъка.
Според него DBS "отпушва веригата", като позволява на мозъка да прави това, което обикновено прави.
Холенбек споделя, че ефектът е почти незабавен.
"Още на първия ден след операцията тя започна да усеща, че негативното настроение, тежестта, се премахват", казва психиатърът ѝ д-р Мартин Фиг.
"Спомням си, че ми разказа, че за първи път от години насам е успяла да се наслади на виетнамска храна и наистина да усети вкуса ѝ. Започна да украсява дома си, който беше напълно празен."
За нея най-дълбоката промяна е, че отново намира удоволствие в музиката.
"Когато бях в депресия, не можех да слушам музика. Звучеше и се чувствах така, сякаш слушам статично радио. Тогава в един слънчев ден през лятото вървях по улицата и слушах една песен. Просто почувствах тази бодрост, това: "О, искам да ходя повече и да правя неща!". Тогава осъзнах, че се подобрявам."
Тя единствено съжалява, че терапията не е била на разположение за родителите ѝ.
История на лечението
Пътят към това лечение се простира две десетилетия назад, когато неврологът д-р Хелън Мейбърг ръководи обещаващи ранни изследвания.
Но следват неуспехи.
Големи проучвания, започнали преди повече от десетина години, не показват значителна разлика в процентите на отговор при лекуваните и нелекуваните групи.
Д-р Катрин Скангос, психиатър от Калифорнийския университет в Сан Франциско, посочва няколко причини: лечението не е персонализирано и изследователите разглеждат резултатите в рамките на няколко седмици.
Някои по-късни тестове показват, че пациентите с депресия са имали стабилно и дългосрочно облекчение от DBS, когато са наблюдавани в продължение на години.
Лечението днес е много по-приспособено към отделните хора.
Екипът на Mount Sinai е един от най-известните, които лекуват депресия с DBS в САЩ.
Там експертите по невроизобразяване използват мозъчни изображения, за да открият точното място, където Д-р Копел да постави електродите.
"Имаме шаблон, план за това къде точно ще отидем", казва Майбърг, пионер в изследванията на DBS.
"Мозъкът на всеки човек е малко по-различен, точно както очите на хората са малко по-отдалечени или носът е малко по-голям или по-малък."
Други изследователски екипи също адаптират лечението към пациентите, въпреки че методите им са малко по-различни.
Скангос и нейните колеги изследват различни цели в мозъка и прилагат стимулация само когато е необходимо при тежки симптоми. Според нея най-добрата терапия може да се окаже комбинация от подходи.
Но някои лекари са скептични, като посочват потенциални усложнения като кървене, инсулт или инфекция след операцията.
Д-р Стенли Кароф, почетен професор по психиатрия в Университета на Пенсилвания казва, че учените все още не знаят точните пътища или механизми в мозъка, които предизвикват депресия, поради което е трудно да се избере място за стимулиране.
Според него също така е трудно да се подберат подходящите пациенти за DBS, при положение че има и други одобрени и успешни лечения за депресия.
"Смятам, че от психиатрична гледна точка науката тук не е стигнала до този етап", казва той за DBS за депресия.
Холенбек признава, че DBS не е била панацея - тя все още приема лекарства за депресия и се нуждае от постоянни грижи.
Наскоро тя посещава Майбърг в нейния офис и обсъжда възстановяването. "Не става дума за това да бъдеш постоянно щастлив", казва й лекарят. "Въпросът е да се постигне напредък."
Именно това изучават изследователите в момента - как да проследяват прогреса.
Холенбек споделя пред Euronews, че обикаля града, разхожда се в парка и ходи в библиотеките, които са били убежище в детството ѝ.
Вече не се притеснява, че нормалните житейски предизвикателства ще предизвикат съкрушителна депресия.
"Стресът понякога е доста екстремен, но успявам да видя и да си спомня, дори на телесно ниво, че ще се оправя", казва тя.
"Ако не бях получила DBS, съм почти сигурна, че днес нямаше да съм жива."