Ролята, която научи Джуди Денч на всичко за страстта

Джуди Денч е актриса на щат в лондонския театър Old Vic от три години, когато един ден ѝ предлагат ролята на Жулиета.

Режисьор на спектакъла е Франко Дзефирели, който никога дотогава не е поставял Шекспирова пиеса.

Той не се съобразява с поезията – не се интересува нито от стиха, нито от ритъма, нито от окончанията на куплетите, спомня си години по-късно актрисата.

Ромео и Жулиета от 1968 г. съдят Paramount. Искът е за над 500 млн. долара

„Той работеше единствено по инстинкт. Но това, което внесе в постановката (1960-61 г.), беше средиземноморска чувствителност. Вдъхна ни топлината, страстта и аромата на Верона. Франко казваше: „В тези двамата няма нищо сдържано. Искам да сте импулсивни и енергични“. Той искаше тийнейджърски гняв, сурови емоции“.

Като класически италиански мъж, Дзефирели има чар, привлекателност и излъчва блясък.

Тайният парфюмерист: Тя познава уханието на най-желаните актьори в Холивуд

Денч все още пази негова снимка, на която той с цигара в уста разглежда прическата ѝ по време на генералната репетиция. Кадърът запечатва вниманието му към детайлите. Защото всичко се върти около визуалното и емоционалното, разказва WSJ.

Освен че режисира постановката, Франко Дзефирели проектира и най-впечатляващата сценография и когато завесата се вдига, публиката изтръпва.

„Изведнъж във викторианската сграда на Waterloo Road, настъпи топло италианско утро. Имаше младежи, които мързелуваха, някои полегнали до фонтана. Парата от сухия лед създаваше впечатление, че топлината се издига около тях. Една жена простираше през балкона, а други момчета играеха и се пръскаха с вода. Стените бяха стари и мръсни – Франко дори нарисува петно, където може би се е облекчило куче“, описва натуралистичните декори актрисата.

В сърцето на „Ферари“: Модена като сюжет за филм и сцена на един живот

Някои участници в спектакъла не одобряват костюмите и се оплаквт, че всички изглеждат прекалено мръсни. Но според нея, дрехите са красиви, напомнящи на ренесансова картина с топлите си цветове.

Франко иска сцената между Ромео и Жулиета на балкона да е неловка и тромава. Не трябва да има нищо гладко и сантиментално. Балконът е много висок, така че актьорите дори не могат да се докоснат. И в известен смисъл това помага, защото ги принуждава да използват магията на словото, за да въздействат на публиката.

А текстът е: „Моята щедрост е безгранична като морето. Любовта ми е толкова дълбока, че колкото повече ти давам, толкова повече имам, защото и двете са безкрайни“.

„Нямате нужда да четете още една пиеса за любовта, нали? Всичко е там. И е толкова разпознаваемо. Има толкова много остроумие и хумор“, допълва Денч.

Той играе фанатици и психопати. В живота обича Пенелопе Крус. И плаче на „Извънземното“

След това, „Ромео и Жулиета“ дебютира и в Италия, не къде да е, а във Венеция – Градът на влюбените, където изнасят едно необикновено представление.

„Играхме в театър „Фениче“, който след години изгоря и трябваше да бъде възстановен. Спектакълът нито веднъж не започваше точно навреме. А на паузата - която продължаваше цяла вечност, всички приятели и роднини на Франко идваха в гримьорната, за да си поговорят и да изпият чаша шампанско. Спектакълът свършваше чак в два часа през нощта.“, спомня си актрисата.

В последната вечер във Венеция, тя излиза от гримьорната си и вижда Джон Страйд, който играе Ромео, ридаещ в сълзи, облегнат на стената. Прегръща го топло и двамата не искат да се пускат един от друг.

Да си спомниш кой си: Робърт Дауни Джуниър и метаморфозата в "Опенхаймер"

„Джон Страйд беше сензационен в ролята си. Беше всичко, което си представяте, че трябва да бъде Ромео. Имаше младо, закръглено, херувимско лице. В момента гледам дървото му в градината си. Винаги засаждам дърво за изгубените приятели. Ето го - то процъфтява. Имам и дърво за Франко.“, споделя актрисата.

След турнето на представлението във Венеция тя напуска трупата на театъра – „беше краят на една епоха за мен“.

„Франко ме научи на страст. А за да играеш Шекспир, ти трябват две неща – поезията, която поддържа цялостта на пиесата и емоцията, която е бензинът.“, завършва спомените си Джуди Денч.