52-годишната Натали Дау е изминала една трета от 1000-километровия маршрут от Тайланд до Сингапур, когато започва да усеща, че става все по-трудно.

"Днес за пръв път от четири дни се питам дали наистина ще завърша това. Обичам предизвикателството на този спорт, обичам суровостта, но мразя тези спадове. А те идват често", споделя тя.

Натали трябва да навърта най-малко 84 км на ден - еквивалента на два маратона, за да постигне целта си да завърши бягането за 12 дни.

Тя е ултрабегач – състезава се на разстояния, които надхвърлят 42,2 км – дължината на един маратон. Но не е тренирала като атлет цял живот. Започва да се състезава едва в края на 30-те си години, за да влезе във форма.

Макар че бягането е навлязло в световен мащаб, повечето данни показват ръст в западните страни. Трудно е да се намерят данни за Азия, въпреки че в няколко страни от региона се провеждат популярни маратони, като Тайван, Камбоджа и Япония, пише BBC.

Предизвикателството е да се намерят повече желаещи сред непрофесионалните спортисти, които, подобно на Натали, бягат за каузи и често документират преживяването си в социалните медии.

Няма значение дали сте първи, или последни. Направили сте нещо почти свръхчовешко, нещо, което 0,05% от населението на света никога няма да направи.

Но това ѝ се отразява зле. Натали е изгоряла и изтощена от часовете бягане под жаркото слънце на Югоизточна Азия. Бедрото ѝ започва да се схваща още на първия ден. На третия олучава инфекция на пикочните пътища.

В крайна сметка, успява да пресече финалната линия в центъра на Сингапур на 5 юни заедно със стотици бегачи, дошли да я подкрепят в делничния ден.

Те бягат заедно с нея през индустриалните зони на града в ранните часове на деня, точно когато офис якичките с лаптоп раници и кутии за обяд отиват на работа.

Шест алтернативи на Камино де Сантяго, с които да преоткриете себе си

12 дни на възходи и падения

"Най-дългото ми бягане преди това беше 200 км", казва Натали пред BBC ден след края на маратона и допълва: "Търсех различен начин да предизвикам себе си."

Идеята ѝ е да бяга от тайландската граница през Малайзия до Сингапур през септември. През следващите 8 месеца няколко приятели се включват в планирането на маратона, който по-късно е наречен "Проект 1000".

"Тогава бях малко наивна и нямах почти никаква идея какво ще изисква планирането на такова бягане. Екипът ми ме питаше за неща, за които не бях мислила - какво ще стане, ако попадна в болница? Как ще минавам граници?"

По време на 12-дневния ултрамаратон Натали изпраща нощни гласови съобщения до BBC, в които обобщава възходите и паденията си.

На петия ден тя казва: "Имахме време да закусим от една крайпътна будка и да се насладим на гледката за 5 минути, преди да тръгнем отново. Днес беше добър ден, но не очаквам всички да са такива. Предстои ни още дълъг път."

С екипа ѝ спят само по два-три часа всяка нощ, защото на третия ден решават, че трябва да започнат да бягат малко след полунощ, за да се справят с жегата. "Да приключиш с вечерята в 20 ч. и да настроиш алармата си за 23:30 ч. не е много забавно", казва тя в друго съобщение.

Ставането всеки ден е "най-страшното", категорична е Натали. "Всяка сутрин се събуждах с мисълта: "Ами ако не мога да бягам днес?".

Финалът е толкова далеч, че не можеш да си го представиш. Дори не можех да видя финалната линия в края на деня... Трябва да влезеш психически в зоната, без да знаеш как изглежда тази финална линия.

Наближавайки края, описва тялото си като "изключително разбито". Намазала е пръстите на краката си с гел, защото "всичко беше в мехури".

"Трудно ми е да ходя, уморена съм и просто искам да се прибера вкъщи и да видя семейството си. Ще се опитам да се насладя на утрешния ден, но честно казано, наистина нямам търпение да пресека границата в Сингапур", казва тя в съобщението на 10-ия ден.

Нулев достъп до зоната на комфорт

Ултрабегачите са "определен тип личност", казва Натали.

"В някои части на света ние живеем доста комфортно. Така че, тези хора се опитват да се чувстват малко по-неудобно, а ултрабягането е добър начин за това."

Да си в комфорт с идеята за провал: Лидерските принципи на Безос в Amazon

Освен чувството за лично постижение Натали казва, че се е надявала проектът ѝ да даде възможност на жените да участват в него.

По време на бягането са събрани около 50 000 сингапурски долара (37 000 щатски долара) за GRLS - благотворителна организация, която финансира проекти, насърчаващи повече момичета и жени да спортуват.

"Независимо дали хората са направили дарение или не, това беше платформа за разпространение на посланието", споделя Натали.

"Освен това, правейки това като по-възрастна жена, исках да докажа, че можете да продължите да се предизвиквате. Ние сме ограничени само от собствените си убеждения."

Ултрабягането на това ниво обаче си остава привилегия, защото отнема време и често се нуждае от спонсори и помощен персонал.

Да прескочиш счупеното стъпало: Жените между микроагресията, амбицията и Стъкления таван

Други участници в ултрамаратони обаче смятат, че този спорт все още е достъпен за много хора. "Не ви трябва нищо друго освен чифт обувки", казва Джон Елис, ултрабегач от Хонконг.

"Социалната и състезателната страна са забавни, но светът е голямо, прекрасно място и е хубаво да излезеш и да го видиш, като същевременно разширяваш границите и откриваш нови неща за себе си."

Мери Хуи, журналистка от Хонконг, която се занимава с бягане на дълги разстояния, казва, че това е "гостоприемна общност".

"Бягане с голяма група, много общуване преди и след това, часове и часове тренировки... Ще забележите, че дори най-добрият бегач може да има лош ден на пътеките. Това може да намали бариерите между хората в групата."

На въпроса дали тръпката от завършването на бягането си е струвала цялата болка, Натали отговаря:

Приключението и преживяването – това си заслужаваше.

На въпроса би ли го направила отново – единственият отговор е нервен смях.