Тези пропити с болка редове са за всички онези, които вярват, че в дъното на тунела има светлина!Докато ги има тях ще я има и надеждата, че в далечното тъмно има и светлина, която ни прави по-силни и ни връща обратно!

Започвах деня си с надежда!Така както селянинът всяка пролет засаждаше зeленото дърво.Светът, за който мечтаех приличаше на него-далечен, красив и все пак достижим...Животът е път, който криволичи между хълмовете на времето. Зад всеки завой ни чака нов изглед. Хората са странници по този път, който преминава през цялата вечност.Някои хора преминават своя път много бързо, скривайки се зад поредния хълм, други пък се движат много бавно. Но животът следва да се измерва не чрез рамките на времето, а чрез рамките на самия живот.

Ние сме моряци, плаващи през океана на вечността и сме снабдени с всичко необходимо за нашето пътешествие. Хайде тогава да плаваме с вяра и мъжество в сърцата, защото след всеки залез неизбежно следва нов изгрев!А имаше ли за мен изгрев?И нима имаше нещо друго освен светлината и изгрева, които все още ме караха да дишам!

Това ми се случваше в подължение на близо вече 300 дни, от тогава ден и нощ бяха слети понятия за мен, тъй като не можех да им се насладя или просто нямах сили за това!Само слънчевите лъчи, проникващи в стаята ми рано сутрин ми казваха:Ето го и днешното начало!Аз все още присъствам тук, а с мен живее и зеленото ми дърво!

Тъмнината на ноща ме тласкаше все по-силно към тунела на моя живот.Нощем пътувах дълго...Тръгвах от някъде-моето легло, за да стигна никъде и пак да се завърна.Изпращаше ме ноща с билет за друг свят, но рано сутрин, когато първите лъчи се прокрадваха една центробежна сила ме грабваше и връщаше към светлото пространство на тунела.В последните месеци твърде често имах срещи с него-най-често, когато заспивах дълбоко и попадах в друго измерение и в една дълга тунелена лента само за миг виждах целия си живот.Ала все се случваше, че някои пак ме връщаше-облечените в бели престилки хора отново бяха ме задушили с различни тръби, от които не можех дума да обеля, а когато по-късно се върнех и в пълно съзнание се смееха ехидно на историите ми за видяното в тунела и за това как те са виновни да видя светлината отново там!

Никои не вярваше на моите истории за тунела, но аз вече така добре се бях запознала с него, че можех ясно да разгранича двете му страни: тъмната-тази, която искаше да ме привлече и прибере към себе си и светлата-тази,която пак ме връщаше към видимото!Познавах добре хората около мен.Зеленото и светлото в душите им отдавна изсъхна.Задушават ги бедността, зимата, замърсеният въздух.Корените им са изгнили от глупави политически идеологии, а красивите им клони-тенхите деца, са отсечени и закарани в дъскорезницата в чужбина!

Ларашфуко казва, че ,, колкото и лъжлива да е надеждата, все пак до края ни води по лека пътека".Баща ми беше отчаян човек и всяка пролет засаждаше по едно зелено дърво.,,Ти не знаеш ли"-питаха го селяните,-че няма да успееш да засадиш зелено дърво?" ,,Знам"-казжаше баща ми.Ами тогава защо всяка година съдиш зелено дърво?,,Ами какво друго да правя?"-питаше на свои ред баща ми.И ви казвам самата истина, че нищо не можеха да му отговорят.Можеш ли да кажеш някому да не засажда зелено дърво, когато то е неговата надежда!

Виж. И всичко , което виждаш , се опитай да запомниш. Помни , че небето е синьо , че тревата е зелена , че земята се върти и няма да спре да го прави , дори и теб да те няма ; помни кого за пръв път целуна , кога се влюби , кога намрази... помни как живя! Помни , защото един ден ще започнеш да забравяш. Ще забравиш как се е казвала улицата , на която някога играеше с приятелите си , ще забравиш лицата им ; ще откриеш , че не си спомняш какъв цвят бяха очите на първия човек , в когото се влюби.

Ще забравиш , защото няма да можеш да мечтаеш. Някой ден , някоя сутрин може би , ще се събудиш и няма да почувстваш нищо. Ще бъдеш толкова смачкан от живота , че ще си забравил каква е идеята на твоето съществуване. Не , тя не е да работиш , защото това уморява ; не е да се влюбваш , защото от прекалено много влюбвания ще забравиш какво е истинска любов и когато я срещнеш няма да я познаеш, мислейки , че е просто поредната. Смисъла на твоя живот не са дори и децата ти , защото толкова си им се отдал вече , че забравяш кой си и се идентифицираш с тях.

Идеята ти да си тук , да те има сега , са твоите мечти. Макар всички онези неща , които изброи до тук да са били някога или дори и сега , да ти се струват важни , за теб вече всъщност не са! Защото си забравил кой си ; как си ги постигнал ; защо си се стремил към тях...

Всичко , което имаш , е благодарение на мечтите на едно хлапе. Едно дете , което мечтаеше да кара скъпа кола , да има хубава жена до себе си ; или пък онова дете, което искаше да стане лекар и да помага на хората. А помниш ли онзи мечтател , който искаше да полети в небесата? Или пък малчугана , който мечтаеше за пожарникарски костюм , а единствения пожар , който успя да угаси беше онзи на несподелената любов.

Ти. Да , това си точно ти , но преди много , много време. Твоите мечти те направиха това , което си сега.

Ти ги преследва , бори се за тях , а междувременно ти се случваха онези неща с работата , любовта и децата. И се умори, нали? Спря да вярваш в тях... мислиш , че нямаш сили да продължиш да мечтаеш ; че работата , която имаш ти е достатъчна ; че съжителството с жената до теб е онази любов , за която мечтаеше като млад? И на какво учиш децата си? Да гледат реално и практично на нещата от живота?
Знаеш , че говоря истината ; а знаеш ли , че ако съм прав ти остава само едно нещо , което може да ти се случи , за да разнообрази живота ти? О , да... знаеш , ала те е страх да си го помислиш дори.

Време е да умреш. И това време дойде точно когато логиката надви мечтите. В момента , в който се примири със себе си , ти се обрече на смърт. И тя идва...

Разбира се... имаш и друг изход! Ако успееш да погледнеш в миналото и да откриеш за какво си мечтал ; ако преоткриеш себе си и позволиш на малкия мечтател да се събуди , може и да се спасиш. Спомни си как лежахте с нея на прясно окосената ливада под синьото небе в двора на дядовата къща ; спомни си как мечтаеше да я целунеш , как и говореше за бъдещето , за мечтите си ; спомни си как вярваше на всяка своя дума и беше готов да дадеш живота си за нея. Спомни си,за да живееш!

Сигурно се чудиш кой съм аз , че да ти говоря така? Аз... аз съм един твой мъртъв приятел. Да... умрях , и да...приятел съм ти , но моля те , не идвай при мен!

Мечтай , малки мечтателю!Все още е рано да видиш тунела.....

Светлината, бягайки, достига тунела и след като спадне, от нея остава само бързо изчезваща сянка. Но самият тунел - е повече от тази сянка!.Тунелът е нещо повече от светлината, приемаща за едно мигновение определена форма.Светлината и сянката изчезват, но в тунела остава пребъдващото.Сянката изчерпва себе си, но ние никога не се изчерпваме. Ние хората можем да приемем нова форма безкрайно много пъти. Ние сме вечно обновяващото се и вечно разкриващо се проявление на безкрайния живот. Ние сме духът на Безкрайното, което се движи в безкрайността на тъмната част от тунела!

И да аз и ти вярваме в светлината на тунела на пук на световната финансова криза, защото вярваме в зеленото дърво на надеждата.А до като я има тя значи не просто ще съществуваме, а ще живеем тук и сега със светлината на тунела!

Яница Маринова Маринова-УНСС, Специалност-журналистика и масмедии