Има ли светлина в края на тунела?

Това е най-често срещания въпрос по време на криза,война или други трайни положения на несигурност. Кога ще свърши всичко? Дали ще свърши? Или ние лутайки се из тунела в търсене на изхода, просто ще свикнем с тъмнината- се питат хората.

А политиците със запалена факла в ръка, им отговарят: Каква тъмнина? Вие само ни подайте ръка, ние знаем пътя. Но дали това е правилният път или се опитват да ни поведат по пътя към по-доброто настояще, за сметка на бъдещето.

Икономисте се опитват да открият отговора, знаейки, че има светлина, но каде е точно тя. Колко още ще вървим в тунела, преди да достигнем края му. И дали светлината няма да ни заслепи? Защото както преди да се съмне винаги е най-тъмно, така и светлината в края на тунела винаги се вижда последна, когато най-малко я очакваш.

Но по-важното е, че я има. Защото в природата няма нищо вечно, всичко е един непрекъснат кръговрат. Материята съществува, енергията не се губи, тя просто преминава от едно състояние в друго.

....Няма вечен мрак.

След нощта винаги настъпва утро, след дъжда изгрява слънце.

След войната идва мир,......след кризата-подем.

Връщайки лентата назад, ще се убедим в това. Историята се повтаря-прогресът, развитието, технологиите, колкото и изключителни да са те, парадоксално се оказват дефекти на паметта. Появяват се малки неточности, които наричаме напредък, но всъщност това е само нюанс на повтарящото се минало, което възприемаме като нещо ново.

Стрелките на часовника винаги изминават един и същи път. Понякога започват да избързват и ние просто ги връщаме назад. Така е и в системата на капитализма. Механизмът е същия. Кризите просто служат за „сверяване на часовника". Но дали е необходимо това? Не е ли прекалено болезнено? Светът все още не е намерил категоричен отговор, както не е измислена и чудодейна рецепта за излизане от кризата.

Но може би това ще стане съвсем скоро. Светът навлиза в нов етап на развитие, където не всичко започва и свършва с пари. Човечеството ще изкачи още едно стъпало в развитието си, на почит ще дойдат творчеството, мисълта, приноса. И няма значение дали сме съгласни-промените са вън и независимо от нас. И ни водят натам. А икономиката излизайки от тунела, трябва да бъде готова да посрещне промените, да види светлината.

Но нека оставим икономистите настрана и погледнем към обикновените хора, към народа.

Какво им остава на тях?..........надеждата. Както се казва „надеждата крепи човека".

Може би все някой от всички коридори, води към светлината.

Но кой? Кой от всички? Колко ли ще се лутаме из останалите преди да го открием..?

Тук се появява несигурността. Но коя е най-значимата потребност за хората след храната, водата-физиологичните нужди?.........Нуждата от сигурност.

Именно тази потребност не може да бъде задоволена по време на криза. Но когато хората се несигурни, те действат спонтанно, склонни са да грешат. Всичките им бъдещи намерения остават на заден план и действията и усилията им са насочени към настоящето. Сега на дневен ред стои въпроса: Накъде е изхода, кой е верния път? Но само един едничък лъч е достатъчен за да разберат, че това е пътя и да почнат да мечтаят, да творят, да градят бъдещето.

А къде сам аз?-гражданинът на Република България.

Вървях в дългия тунел на прехода, наподобяващ тунела на Софийското метро.

Вървяхме заедно с моите съграждани, без да знаем накъде вървим, мислейки за елементарните неща като сигурност, която нямахме.

И все пак оцелявахме, защото имахме нещо, което ни спасяваше и сплотяваше-имахме себе си, и вярата в себе си, и доверие, и любов.

Силата на оцеляващия.

Имахме главите и ръцете си и гръб, който да пази твоят.

Вървяхме......... и ни озари светлина. Светлина далече в тунела. Светлината на приближаващия Европейски влак. Влак пълен с блага, влакът на изобилието, навярно идващ да ни изведе от тунела.

Но не, той стоеше!

И ние продължихме да вървим, и сега вървим....но тъмнината толкова ни е погълнала, че не забелязваме, че нямаме релси. Как да дойде влака? Ще трябва ние да отидем при него, или да построим релси, само тогава ще може да се докоснем до благата.

Но най-важното е, че влакът е там, от нас зависи дали ще го достигнем. Ние виждаме светлината,тя ни води,вече знаем пътя. Сега спокойно можем да творим,да мислим, да създаваме,да правим планове за бъдещето........

А ние това го можем.

Всичко е в нашите ръце.

Калчо Дочев, специалност "Финанси", УНСС