Има ли светлина в края на тунела? Може би мислите,че такъв въпрос би могъл да бъде зададен само на човек, изпаднал в клинична смърт. Да,ама не!Залагам името си на нереализирал се писател и псевдо социопат,че ако зададете този въпрос на 80% от българските граждани,те ще са толкова компетентни да ви отговорят,колкото и човек,изпаднал в така нареченото състояние на мозъчна смърт.

Разликата между двата случая,обект на нашето изследване е,че човекът в състояние на клинична смърт на първо място-вижда светлината и чака тя да го погълне в продължение на 60-90 секунди и второ-светлината става все по-ярка,докато будният българин първо-вижда светлината и чака тя да го погълне в продължение на 60-90 години и второ с течение на времето светлината все повече отслабва и отслабва,докато накрая се превърне в едва мъждукаща светлинка като от кибритена клечка,която угасва между мазните, дебели пръсти на бюрокрацията.

Но нека не пренебрегваме и останалите 20% от съгражданите ни. Не би било справедливо,ако не попитаме и тях дали виждат светлина в края на тунела. Не се изненадвайте много ,ако отговорът на тези хора е отрицателен. Не,те не са лъжци,не са и песимисти,те са реалисти. Тези хора наистина не виждат светлината в края на тунела поради простата причина,че те са родени в светлия край на този тунел,живеят и умират там.

Светлината е навсякъде около тях,тези хора не търсят подобрение,подобрението само отива при тях,тези хора нямат мечти,те просто ги изживяват,те не се взират в никакви „тунели" ,защото мирогледът им е осакатен от лукс ,безгрижие и безразличие.

Що се отнася до мен,аз смятам,че светлината в края на тунела трябва да съществува,или поне така трябва да вярваме. Вярата в тази светлина ни е нужна,независимо колко ярка е тя,като Александрийския фар ,или като гаснещата клечка в ръчичките на малката кибритопродавачка. Вярата в тази светлина ни е нужна ,за да отиваме сутрин на работа,нужна ни е ,за да се движим с високо вдигната глава,за да се усмихваме,за да обичаме,за да имаме повод да се събудим на следващия ден. Вярата в тази светлина спасява милиони животи в България ден след ден. Затова в името на тези милиони души аз ви уверявам,не,аз ви заклевам-светлина в края на тунела има-пазете я,искайте я,тя е ваша и никой не може да ви я отнеме никога,на никаква цена.Просто...просто не погубвайте живота...

Ако думите ми стигнат ди сърцата ви и се превърнат във ваше кредо по дългия път на живота,то аз ще бъда герой,ако ли не то това ще бъде просто драсканица на един нереализирал се писател и псевдо социопат...!

Марин Георгиев Поповски, НБУ департамент право, 3 курс