Светлината е знак за надежда, надеждата е знак за вяра - знак за знак.

Успяваме ли ние, хората, да оползотворим, а следователно и да се възползваме (употребявам глагола, макар и с елемент на нахалство в контекста) от вярата като пропито благо във всемира на всяко едно човешко същество. Тълкувайки смисъла на думата "вяра" по този начин, смея да твърдя, че светлина в тунела винаги е имало.

Следва въпросът - ще продължава ли да има? Пътят, еквивалент на тунела, е пред нас и е за вървене. Да не бъда голословна насочвам мисли към аспекта на личния избор.

В тунела може да е тъмно и страшно и понякога отчайващо, друг път неочаквано - но нали такъв е животът? Така както лъжата я има, за да блести по-силно истината, така и мракът го има, за да грейне още по-ярко слънцето.

Вървим, нарамили целите си в устрем за домогваме до мечтите си, вярвайки именно в светлината, идваща от края на тунела. Тя е вярата, която всеки носи - независимо дали я скриваме някъде надълбоко в себе си или е изписана на челото ни.

Ако поне малко не вярвахме в щастливия изход, щяхме ли да вършим всичко, което вършим: да плачем, да се смеем, разочароваме, очакваме, да се събуждаме всяка сутрин? Независимо дали сме песимисти или оптимисти.

Дори само наличието на тези две крайности води до следствието, че тази, същата светлина, я има - иначе нямаше едните толкова да се борят да я оборят, а другите да позволяват така да се вмества в живота им, та да гледат на всичко през розови очила.

Нагласата е почти личен избор. В период на тази, вече станала банална криза, няма как да не засегна проблемът и в политическа условност. На заболялото ни общество, хранещо се с калните сурогати на вече няколко поредни правителства, несъмнено му предстои тежък път към така желаното светло бъдеще.

В обкръжение съм на млади хора, които искат да останат, да се развиват и живеят в България. Посредством обстоятелствата може и да ни предстои един мрачен и дълъг тунел за вървене тук, но нали на тази страна принадлежим, а и заблуда е, че извън нея ни чака само слънчево време.

Не бихме и останали тук, ако не виждахме поне някаква искрица светлина за себе си. Та затова са всички тези протести, искания, един вик на целия ни, отчаян народ към сякаш заспалите ни политици - антагонисти. Вик на хора, които все още вярват в себе си, които искат да се изразяват, да се борят, да променят и направляват живота си.

Както се казва в един ръкопис: щом нещо е съществувало значи е оставило следа. "Невинаги следата има формата на тялото, което я е оставило, и невинаги се дължи на натиска на някакво тяло". Смисълът на нещата не винаги е в самите тях, в нещата, които вършим всеки ден, но вървим по пътя си.

Вървим си, всеки в своя си тунел - оставя следа, защото изход ще има, защото вярваме в една идея, колкото и понякога да ни се струва далечна и недостижима. Защото светлината в края на тунела е цел, тя е сила, смисъл, краят и всичко отначало.

Нека бъде светлина.

Maлвина Николова учи визуални изкуства в НБУ