Днешният ден в 86 400-те си секунди монотонно напомня предишния. Новините ме заливат. Икономическата реалност бърза да простре своите дълги ръце. Освен върху реалната пазарна конюнктура, тя се присяга към индивидуалната човешка психика, обременявайки всеки здравомислещ човек, отделяйки го сам сред множеството. Едновременно с това тя го обвързва с всички останали чрез най-мощния тиранин- стръхът, превръщайки многото в „тресяща се", подвластна маса.

Вече спрях да се озъртам. Мразя да ме е страх- от утрешния ден, от заспиване в будно състояние, от „настъпващата" безработица, от озлобени същества по улицата, от нечия сянка, често моята. Аз имам план за противодействие: преустановявам да се интересувам от дефицита на текущата сметка, понижението на нечие нетно богатство, тежката потребителска рецесия, немотията, изчислена в процентни стойности, от абсурдите на „хуманната" политика, от спрените пари по европейски фондове и т.н... (Защо това „и" е безкрайно като пътят на дъждовната капка?).

Новините отдавна спряха да бъдат нови-ни. Отказвам да притъпя сетивата си. Предпочитам да ме боли от гледката зад стъклото, от преживяното в градския транспорт, от протегнатите шепи в „един" подлез. Всеки ден. Щастив е онзи, когото го боли. Той все още чувства.

Да включа телевизора във връзка с необходимостта да събера информационен ресурс по най- наболялата тема: „Криза е."? Няма нужда...

20.56ч. Седнала на пластмасовото столче в кухнята, между пръстите ми дими цигара („Средец", вместо така желаното количество никотин на моите "Marlboro"). Погледът ми бавно обхожда всяко ъгълче на кухненския плот с надеждата да открие източника на зловонната миризма, която се процежда във въздуха.

Просто престоял боклук.

Все някой ще пропусне да го изхвърли. А е толкова лесно: хвърляш и се обръщаш, без следи от вина, без угризения на съвестта, без етични, морални или каквито и да било други задръжки. Подхвърляш боклука право в Озоновата дупка! Уцели! Поздравления!

Провлачвам крака по студения под. Той изостря чувствителността на ходилата ми в областта, където материята на чорапа е изтъняла, а на места съвсем липсва. Напъхвам, натежалата си от мисли, глава в хладилника, за да видя с какво да залъжа глада си.

Вътре има всичко: вчерашна манджа „Бърканица", остатъци от ежедневни усилия, едно бурканче оскъдица, купичка зеленясало самочувствие, няколко изсъхнали надежди, и всичко това осветено от мъждукащата светлина в дъното на хладилния уред... Или премигващата лампичка е за смяна, или токът пак е дефицит.

Целият ми живот е събран в този хладилник. Натъпкан, овехтял, оскъпен, нерентабилен и все пак мой. Кризата може да застигне хладилника ми и да го опустоши, но докато не погази психиката ми, тя ще остане просто едно изкривено огледало, запотен прозорец, по време на пролетна буря. Отвън всичко е мъгла и кал.

Онази мръсна вода, която никой не подлива никому, именно тя е изпитанието, тя стеснява кръгозора, чрез който опознаваме света. Но теоретично водата е и пречистваща сила. Дъждът облагородява, дава живот. Как утре ще изпиташ радостта, да стоиш изправен, ако днес не си се научил да стоиш приклекнал в нечия сянка?

Дали е хуманно? Жестоко е.

Бележки, върху вратата на хладилника (една конюнктурна реалност):

„Петя, не успях да те разбудя тази сутрин. Мини през леля ти Донка от шестия етаж да платиш таксата за асансьора. Оставих ти паричките на масата.

П.П. Внимавай като пресичаш за училище. Шофьорите карат като луди!"

Аз рядко желаех да се обвързвам емоционално със средствата за разплащане. Не желаех също така дъщеря ми да усеща подобна обвързаност. Но в нашето общество на чувство за отговорност се възпитава все с въвличане във финансова ангажираност. „Паричките"- да са ми мили и драги, първи приятели. Колко изтъняват ценностите по време на материална криза! Една до друга, една връз друга- две кризи.

„Тази вечер ще закъснея, имаме събрание на Синдиката. Сгрей си вечерята, в хладилника е. Напиши си домашните и никакъв интернет! Да си легнеш най- късно до 22.30ч. Заключи вратата и сложи резето. Не отваряй на никого!"

Липсата на контрол в една сфера на човешкия живот неизменно поражда безконтролие и във всички останали. Рамо до рамо. Всеки оцелява все пак сам. Някога чувствах социална отговорност- да преизберем нов синдикален лидер беше важно решение в моя живот.

Лиших се от сън две вечери, за да измисля най- правилното решение по този въпрос. Днес дори не помня за кого съм гласувала. Ала помня притеснението си да оставя най- ценното в моя живот само в живота за една вечер. Тя така и никога не го разбра.

„Петя, няма да мога да дойда на концерта ти днес. Ангажираха ме в работата. Няма да мога да се измъкна. Ще ти се реванширам някой друг път."

На какво се възпитавахме двете взимно? Дали тя научи повече от мен или аз научих чрез нея всичко твърде късно? Петя не стана балерина, макар че мечтаеше за това с цялото си детско сърце. Тя не беше изключителна, а взимаха само най- добрите в ансанбъла. Аз знаех, че няма да я изберат, но не я подготвих за разочарованието, не я предпазих от болката. Тогава вярвах, че колкото по-рано се срещне със страданието, толкова по- умело ще се бори с живота си занапред. Вярвах.

А може би единствено майчината любов е била в състояние да я направи силна и уверена, да я вдъхнови да направи и невъзможното, да бъде примабалерината на онзи концерт... А може би просто е мечтаела за моята безусловна подкрепа. Единствено присъствие- ни повече, ни по-малко. Сега съм далече от вярата. Непосилна за мен е прошката. Дано поне тя ми прости.

„Петя, изяж този сандвич преди училище. Спираме ти джобните! Прибери прането, изхвърли боклука... А и да ти изберем нова раница ще излезем друг път, не днес. Целувки! Мама"

От общо 189 хартиени бележки, висяли някога на хладилника, преизпълнени с всевъзможни задачи и указания, точно на 14 от тях е загатнато чувството на нежност, топлота и любов. „Целувки. Мама."- две думи. По- малко от един милиграм мастило. Когато започнеш да броиш всичко в живота си, да пресмяташ и най- малките подробности, да предвиждаш и непредвидимите разходи, тогава започваш да се скъпиш и за чувствата си.

Не че те са липсвали, но показността на емоции в дивата джунгла не е съвсем уместна поведенческа реакция. Нали? Не се оправдавам. Не бих могла. Тъжното е, че времето не е циркулиращо в кръг, както се е смятало според тангрианската философия. Често разсъждавам над тази концепция. Колко ли са били щастливи хората, вярвайки че всичко е поправимо във времето и пространството, че всичко в даден момент се връща към изходна позиция, там, където навярно е започнало.

Но...

Потънала в дълбоки размисли за миналото, което не може да бъде СЕГА, се сещам, че все пак има нещо много обнадеждаващо в схващането за времето като линейна повърхност със спадове, неизменно следвани от възходи. Кризата е опосредствана от разцвет. А разцветът от криза. Това не е надежда на умиращ човек. Това е изконна истина, неопровержим факт. Светлината е право и задължение на всяко човешко същество. Така е създаден светът от

Някой по- преди мен и кризите.

Петя порасна. Така, както всички хора ще израстат своите кризи (било то социални, общонационални, морални, личностни). Светлина има и в най- тъмните тунели. Осветителни тела задължително осветяват всички модели хладилници, хладилни камери и други охлаждащи уреди.

„В икономиката няма безплатен обяд". Светлина срещу време. Светлина навреме.

Йоана Станева е студент I курс в УНСС