Conclave: Колко реалистичен е филмът, който надниква зад стените на Ватикана

С новината за смъртта на папа Франциск вниманието на света моментално се насочи към Ватикана – и към онова, което предстои: Конклав.

Не само като реален процес, в който кардиналите се събират под строга изолация, за да изберат нов понтифик с две трети мнозинство, но и като художествена интерпретация – благодарение на филма Conclave, който направи премиера миналата година.

Режисиран от Едуард Бергер, филмът съчетава в себе си свещеното и човешкото – церемониите, мълчаливите погледи, подхвърлените коментари между кафетата и тихите коалиции между кардинали, пише The Guardian.

Един впечатляващ, стегнат и напрегнат поглед върху една от най-затворените процедури в света. Но колко от това, което виждаме на екрана, наистина е вярно?

Според експерти – изненадващо много.

Историчката по католицизъм от университета Notre Dame, Катлийн Спроус Къмингс, смята, че филмът улавя отлично човешкото измерение на събитието:

„Това са хора – мъже с амбиции и ясна визия какво трябва да бъде бъдещето на Църквата. И, разбира се, Светият дух, в когото вярват, че ги напътства.“

Бил Кавано от DePaul University добавя: „Мизансценът е изключително прецизен. Очевидно е, че е направено задълбочено проучване.“

На Велики понеделник: Почина папа Франциск

Филмът не е създаден със съдействието на самия Ватикан – и това е напълно умишлено. Екипът интервюира реални кардинали, обикаля Ватикана и изгражда реплика на Сикстинската капела в студио Cinecittà в Рим. Включени са и религиозни консултанти, които дават експертиза по детайли от ритуалите, предавани от векове.

В Conclave различните кардинали символизират идеологически полюси в Църквата.

Имаме италианския консерватор, либералния реформатор, африканския представител от Глобалния юг, амбициозния канадец и умерения кардинал-обединител, разкъсван между личните си амбиции и дълга.

В действителност обаче картината е доста по-богата.

„Кардиналите не се делят толкова ясно на прогресивни и консервативни лагери“, казва Кавано пред The Guardian.

И все пак, според Къмингс, филмът успява да улови автентичния дух на разговорите, които се водят в така наречената „обща конгрегация“ – преди самия процес.

Това са неформални срещи, вечери, събирания в частни апартаменти, където започват обсъжданията кой има подкрепа, има ли фаворит и накъде клони мнозинството.

Сложното наследство на папа Франциск

Смъртта на Франциск ще постави началото на подобен процес – с около 135 кардинали, повечето от които назначени именно от него.

Макар че филмът впечатлява с автентична атмосфера и внимание към детайла, има и моменти, които експертите определят като по-скоро художествена измислица, отколкото историческа точност.

Един от тях е сюжетната линия с кардинал Бенитес – тайнствено назначен архиепископ на Кабул, посочен от папата in pectore (в тайна) преди смъртта му.

Във филма той пристига изненадващо, гласува и накрая е избран за папа. Това, според Къмингс, няма как реално да се случи: „Кардинал, посочен in pectore, не може просто да се появи на конклав и да гласува. Не е валиден, докато не бъде официално обявен.“

От камбаните на скръбта до Habemus Papam: Какво се случва, когато папата си отиде

Има и други неточности – например, героят на Ралф Файнс е комбинация от две различни длъжности във Ватикана: декан на кардиналския колеж и камерленго, който отговаря за прехода между понтификатите.

А сцени с нощни разходки на монахинята, изиграна от Изабела Роселини, или предполагаеми подкупи за гласове също са далеч от реалността. Да не говорим за сцената с бомба в Сикстинската капела – нещо, което според експертите е почти немислимо.

„По отношение на процедурата обаче всичко е изпипано“, казва Къмингс.

„А естетиката е великолепна.“

Един от най-запомнящите се моменти във филма е, когато кардинал Белини пита Лорънс какво папско име би избрал. Той първоначално отрича да е мислил за това, но по-късно признава, че би избрал „Йоан“.

Според Къмингс, сцената е повече от правдоподобна:

„Ако си кардинал, почти е сигурно, че имаш папско име в главата си.“

С роля за по-малко от 8 минути: Изабела Роселини е напът да пренапише историята на „Оскар“

Филмът улавя и по-човешката страна на процеса – онези моменти, в които всеки кардинал твърди, че не иска да бъде папа, докато подозира останалите, че целят точно това.

„Разбира се, че никой не казва, че иска да бъде папа. Точно това е чарът“, казва Къмингс.

Според професора по католически изследвания Бил Кавано, една от най-големите истини, уловени от Conclave, е елементът на непредвидимост.

Историята познава примери като Пий IX, избран през 1846 г. като либерал, който по-късно става твърд консерватор, или Йоан XXIII – очакван като преходна фигура, но променил Църквата чрез Втория Ватикански събор.

Дори папа Франциск изненадва с по-прогресивни позиции по теми като социална справедливост и хомосексуалност.

От "Двойките не искат деца, но имат кучета и котки" до "Кой съм аз, че да съдя гейовете": Вечните цитати от папа Франциск

Във филма новоизбраният папа Бенитес разкрива на Лорънс в т.нар. Стая на сълзите, че е интерсекс – сцена, създадена да провокира и символично да разклати концепциите за идентичност в Църквата. Кавано признава, че този обрат е „леко пресилен“, но въпреки това посланието е вярно: „Никога не знаеш кого избираш, когато избираш папа.“

Процесът на избор е дълбоко секретен – и по правило трябва да остане такъв.

„Не би трябвало да знаем как гласуват кардиналите“, казва Кавано. Но слуховете се разпространяват. През 2005 г., например, беше публична тайна, че Франциск (тогава Берголио) е бил основният съперник на Бенедикт XVI.

А Conclave ни напомня точно за това: че дори в една от най-древните и строго структурирани институции, главната роля все още играят хората – със своите емоции, амбиции и вярвания.